Казвам го в едно заглавие, защото нямам време днес дори да сваля снимките от вчера и да напиша повече. Ще го направя утре.
Казвам го, защото ми омръзна да отговарям – когато уважавам и обичам човека отреща достатъчно, че да позволя да ме въвличат в подобна дискусия – защо е важно да го направим, въпреки, че не можем ей сега на, в тоя момент, да представим (всеки от нас, 15 000) готова и избистрена политическа програма, платформа, булетпойнтс с идеи, предложения и алтернативи, подредени по азбучен ред.
Защото нещата стават едно по едно.
Защото всяко нещо, което се случва, е послание – не само към смъртниците, които гоним сега, но и към тези, които ще дойдат след тях.
Защото през 1989 също имаше доста мъглява идея какво ще се случва после - ами да бяхме си останали с правешката тиква тогава? С него поне беше сигурно, нещата работеха някак си, нали – не е ли по-добре от от хаоса и неизвестността. Не беше. И сега не е.
Защото на хората в Северна Корея им е сигурно. Ох, как още са подсигурени срещу всякаква промяна и трусове. Сигурно и непоклатимо им е, като в 20+ милиона гробчета. Да, не сме “чак” така. Да чакаме ли да стане, за да се сетим, че “можеше и може би трябваше”?
Защото да, знам, че както през 1989 (и във всяка знакова година след това) неминуемо имаше хора отстрани, които само чакаха ентусиазираните наивници да свършат черната работа, за да яхнат вълната в своя и на господарите си угода, така ги има и сега. Но идеята да не правим нищо ние, щото кой знае кой ще се облажи, ми звучи като перфидна версия на шопското “Не е важно на мен да е добре, а на Вуте да е зле”. Лошото на това е, че в случая ние сме и Нане, и Вуте.
Защото всички тези съмнения са резултат на успешна тактика за сплашване на дъртите пачаври, които изпускат в момента последни издихания и полудявам при мисълта, че успяват дори при един човек.
Защото знам, че може и сега да не ни се получи. Ще опитваме пак, докато стане. Защото запазването на статуквото, “за да не стане по-лошо”, е все едно да знаеш, че пътят е погрешен, но да продължаваш да вървиш по него. До къде може да те доведе път, който със сигурност е погрешен?
Неработещото и зловредно статукво никога не е опция.
Мога да дам още хиляда “защото”, но на всички, които теоретизират на тема “ама то нищо не се знае; ми то от трън, та на глог; аман от екперименти, а ако и сега не ни се получи; стига сме гонили дивото” и прочие, предпочитам да дам пример. Ако ваш близък е болен от рак, който със сигурност ще го убие, но още не е в терминален стадий и му предложат химиотерапия с неприятни ефекти, ще се съгласите ли? Той да приеме ли, или да си чака кротко да умре? А ако ви кажат, че има екпериментална терапия, с неясни все още ефекти, ще дадете ли съгласие, ако това му дава шанс да оцелее? А ако има шанс тя да не сработи, какво ще кажете – я няма смисъл да пробваме дори, или – давайте каквото и да е, ако една не стане, ще пробваме, докато стане, щом диша, още има шанс – за живота му говорим!
Е, пробвайте да умножите това по 7 милиона.
За вас не знам, но аз и още поне 10 000 човека избираме да поемем риска да сбъркаме. Довечера, отново пред МС, в 18:30 ч.
