Йовко е зачекнал интересна тема за любовта и даването, и макар че си позволих да оставя там прекалено дълъг коментар, ми се ще да продължа малко темата и тук. Ето коментара ми:
Звучи романтично, но живият живот, според мен, не работи така. Човешката психика, ако щеш, не работи така.
Освен даване, трябва и да се получава. Защото ако единият само взима, а другият само дава, няма баланс, няма равностойност, няма партньорство. Любов, в която единият все неравномерно дава, а другият взема, е любов за единия. За другия е консумация. Паразитизъм.
Ако е любов, е равностойна и грижата е взаимна. Ако не е, е всичко друго – обгрижване, обслужване, отглеждане, възпитаване, заместване не липсващи родителски институции, носене на чуждия “багаж”, you name it – но любов не е.
Защото даването е любов тогава, когато този, който взима, поема грижата да не ни позволи да даваме, докато нищо не остане от нас – точно защото ние не си слагаме спирачка. А някой трябва. Ако му пука. Това е като с доверието – пускаш някого зад гарда си и той има избор – да гради, или да руши. Да оправдае доверието ти, или да не го. Нека няма двойни стандарти – по същия начин е и с даването – твой избор е дали да даваш. Би трябвало да има такъв избор и за човека отсреща. И ако е любов, изборът следва да е в твоя полза. Ако не е, що за любов е това? И на какво (се) учи (дресира?) този, който все дава? А този, който все взима?
Замислял ли си се защо готовите суми пари, наливани в бедните страни, не вършат работа? Ами именно заради това, механизмът е същият. Идеята не е „Дайте да дадем“, защото тя води до заучена безпомощност, до чакане на готово. Винаги (ще) има хора, които все дават и такива, които (ще) ги намират, за да взимат.
Идеята е да научиш хората да имат ангажимент към това, което се прави за тях – в случая, наливаните пари. Ако те нямат участие, ако не влагат, ако не дават, което могат, ако не се усещат обвързани и ангажирани със собственото си ?мане – тези пари влизат от единия край и изтичат от другия, а “бедните” са все така бедни. И даже повече, защото подобна порочна практика само ги учи да са каци без дъно. И колкото и да наливаш, никога не стига. Защото действието се прави само от единия. А една ръка никога не може да ръкопляска сама.
Е, мисля, че с даването на любов е същото.
Имаше някои неща, които не добавих, защото и така границата на допустимата дължина беше комай мината сериозно.
Коментарът ми, очевидно, е продиктуван от личен опит. В случая – приятелство, а не връзка, но в крайна сметка, любовта си е любов, какво значение има уклонът, който естеството на отношенията ни й дават? Поне в случая, няма.
А подобен почин създава чудовища. И тези, които идват на даващия пост след теб – защото в един момент ставаш излишен, нека си го кажем – но не са готови да следват твоя (порочен) пример, гледат с огромни недоумяващи очи, в смисъл “Защо? Защо си правил/а това, защо си го допускал/а, кому си си мислел/а, че правиш услуга? Сериозно ли сега се очаква и от мен да правя това?”
И тук се сещам за нещо интересно, което изникна в разговор със сестра ми тези дни, когато й разказвах именно за това приятелство и коментирахме по принцип подобна парадигма на отношенията. Чудех се защо се получава така, че в такива взаимоотношения, дори ако впрегнеш всичката налична любов и воля да даваш, пак се оказваш недостатъчен в един момент. Че такива хора са емоционални каци без дъно, това е ясно, но, питах се аз – ако у теб има все още за даване (впрегнати всички неприкосновени запаси, трансцендентни резерви и прочие езотерика, задействала се тогава, когато рациото отдавна се е предало) – защо пак се оказваш недостатъчен?
“Защото това е като всяка наркомания”, каза кака. “Ти си доза. Една единица доза. Можеш да пречистваш качеството, давайки, и известно време дозата ще стига, но не можеш да увеличиш самото количество. И като всеки наркоман, консуматорите привикват. И вече не стига(ш). Искат още. А ти си една единица. И няма как да си повече. Затова те минават натам и търсят следващия. Така да се каже, вдигат дозата. Или, ако щеш, сменят наркотика.”
И е права.
Любовта с някого е като дете, ако щете – зачева се, расте, ражда се, израства. И следва да се отгледа и да се научи на някои неща. Ако възпиташ детето си само да взима, то ще стане завършен егоист и нищо повече. Децата се научават на това как да създават и поддържат връзка, давайки в отговор на това, което им даваш ти. Само взимайки, се научават просто как да консумират.
Любимите също.