Защо SOPA ви засяга

[Копирам това дословно от блога на Пейо. Защото е важно и защото само един ден внимание по въпроса не стига.]

Законопроектите SOPA и PIPA не са проблем, който се отнася единствено до САЩ. Ако се приемат, тези законопроекти ще окажат пряко влияние и върху вас, поради следните причини:

1. Разпоредбите ще имат приложение и извън територията и юрисдикцията на САЩ. Както се казва във стария виц – САЩ се противопостявят на намеса във вътрешните им работи по цял свят. Да, може да ви се струва нагло, но те не само твърдят, че имат “in rem” юрисдикция, но и могат да я наложат, защото на практика контролират Интернет.

2. Имената и номерата (домейните и IP адресите) в Интернет се контролират изцяло или предимно от организации, които се подчиняват на САЩ. Ако считате, че „притежавате“ домейн или адрес и може да се разпореждате с него – грешите. Той ви е даден за временно и условно ползване от организация, която ще трябва да се съобрази с каквото и да е законно в тази държава.

3. Дори и да не притежавате сайт, който може да бъде засегнат, то вие ежедневно ползвате софтуерни продукти и достъпвате информационни ресурси, които може да станат обект на превратно използване на правомощия, дадени от тези закони.

4. Заплахата да бъдете засегнати не е нещо бъдещо и абстрактно. Ние и в момента сме изолирани от световната култура и на практика натикани в културно гето, заради агресивния подход за защита на интелектуалната собственост на чужди компании. Колкото и да се противопоставяме и заобикаляме на ограниченията, наложени от еничарската политика на нашето правителство, то този закон ще даде допълнитени инструменти за ограничаване на основното ни право за достъп до информация и културните достижения на съвремието. Или за да го кажа по-ясно – представете си свят, който ще може само телевизия да гледате.

Когато това се случи и ви спрат не само “културните достижения” и полезните приложения на Интернет, но порното, музиката и сериалите ще имате достатъчно възможност да мрънкате. Сега е по-добре да направите нещо.

Максим

Иска ми се да започна новата година в блога с нещо позитивно, а и понеже днес денят е много-много специален, та реших да ви представя един прекрасен момък. За Вика вече разказах и ако имате грам отношение към пианото, не мога да си представя, че може да е останало неизгледано нейно видео. Или поне се надявам да е така, защото днес ще ви разкажа за Максим.

Максим притежава потресаващата, но не неочаквана, предвид хърватския му произход, фамилия Мрвица, ръст от 2 м., впечатляващо излъчване и поразителни сини очи. С пианото започва на 9, а в ранния пубертет се налага да бяга на верев между гранатите, за да стигне до мазето на музикалното училище в родното му градче, където взима уроци по пиано. По-късно отива да учи музика в Загреб, Будапеща и Париж. Импресариото на Bond чува само едно изпълнение от него, преди да му предложи директно договор. По непонятни за мен причини е изключително популярен предимно в Азия.

Женен е за училищната си любов, Ана и има дъщеричка на име LeeLoo (да, като от “Петият елемент”, откъдето именно са взели идеята за името). Външността сигурно му е помагала, но се сещам за едно интервю, в което журналистка го попита/поласка за това и той отговори “Благодаря, но като всеки артист за мен истинският комплимент е, когато се коментира изкуството ми”, с усмивка и поглед, който много внимателно и вежливо казваше “Fuck off”, както само сините очи го могат.

има още »

31 декември 2011

2011 си отива и каквото и да даде, прибра със себе си много неща. И хора.

Вчера даваха “Вчера”, в памет на Иван Андонов, който си беше отишъл – вчера. Всъщност мисълта ми не е да правя поменник, защото не е нужно, а просто се присетих, че през лятото, някак почти незабелязано, си отиде и Георги Трифонов (който беше роден именно през декември). Та ми се прииска да напомня нещо прекрасно и негово.

Среднощно писмо

Влажната стена Ателието Търся обяснения Кому са нужни
Искам Да си тук Да не си Искам да ти пиша Да не пиша

Аз Човек Животно Маниак Престъпник Никой
Мога да съм твой И ничий
Да очаквам разпнат тишината

Да ти пиша Искам да ти пиша Куп нелепости
В думите да се забравя
В линиите
В цветовете
Сякаш нощите не съществуват
Нощите не съществуват
Тъй безкрайно да е всичко
Сякаш и самият аз не съществувам
и самата ти не съществуваш

Бяг в безкрайността Око в небето Сън над улица
Ръка в небитието
Някаква извивка на върба
И в нея
влюбените птици

Линия към вечността Следа върху морето И в часовника
Студено
И какво че вярвам и очаквам да повярва в нещо и човекът
Ти заспиваш
Пак Без спомени за мене
Мила Пожелана И несъвършено моя

Болка в острието на деня

Колко много искам да ти пиша
Влюбен графоман презрян от всички тарикати слава богу
Слава богу на нощта
С нея мога да говоря
и да чакам отговор за всичко
Тя подсказва ми
Обичам
Истински Дълбоко Непривично
А не искам да повярвам
Изтощително обичам

Ирисите на душата светят

Срам ме е да кажа колко те обичам
Дявол да ме вземе Страшно те обичам
Глупаво Като човек Обичам
Знай го
Непрестанно те очаквам Непрестанно Като обич
обич моя

Полудяваш ли река Прииждаш И трещят смутени бреговете
на спокойствието
Как сега ще можем да заспиме Ние
запечатани послания в бутилките осъдени оттук да не
отплуват

Нелогично
те обичам
Радвам се като глупак
Обичам

Пиша ти За да премине и нощта Болката
И тя да мине
Болката Че не съществуваш може би
А ти
Спи спокойна
Както спят спокойно
всичките измислени любови

Лека нощ
измислена и земна

Устна връз лицето на деня

Георги Трифонов

Земята отвисоко

Earth | Time Lapse View from Space, Fly Over | NASA, ISS from Michael Kоеnig on Vimeo.


има още »

Радостта от приятелството

… се казваше една глава от любима книга на Джералд Даръл. Тя беше и заглавието на този ден, поне за мен.

Трима човека днес, в добавка към слънцето през деня, бяха само поредното напомняне в последно време за един момент от “Тъй наречения мой живот” (ако не помните времето, в което Jared Leto беше все още само актьор, марш в леглото, toddlers :-))).

Та там един от епизодите свършваше така:

“There are so many different ways to be connected to people. There are the people you feel this unspoken connection to, even though there’s not even a word for it. There’s the people who you’ve known forever who know you in this way that other people can’t. Because they’ve seen you change. They’ve let you change.”

Това, което оставаше неизказано, беше, че тази промяна e свързана с пътя, по който всеки върви. И който – понякога или завинаги – може вече да не е вашият общ път.

И това е добро.

Защото в природата няма празни места. И ако спреш да стискаш с всички сили нещо, чието време е минало или още не е дошло в по-добрата си форма, ще дадеш пространство за дишане на други неща. И хора.

Приятели, към които си вървял с години, но едва сега си налучкал правилната пътека в лабиринта на ангажиментите, житейския опит и изпитания, през които всеки от вас е минавал през това време. Може би има неща, през които трябва да преминем, за да стигнем до някого. И той да стигне до нас. Или прекрасната ситуация – когато трети човек се превърне в свръзка, вместо в разделителна черта. “Разделяй и владей” е много ясен сигнал и заявка, и пределно категорична (и сигурна) категоризация за даден човек. “Събирай и сближавай” – още повече. Благословени сме, които сме попаднали на последните. Защото компенсират първите.

И да, понякога трябва да оставиш нещата – или хората – да вървят по пътя си. И тогава, когато не е твоят. И тогава, когато доскоро е бил. Има пътеки, по които всеки трябва да мине. Не задължително сам, но без нас. И това е добре. Защото може да не е сигурно, че в края на тези пътеки пътят ни отново ще се пресече, но е сигурно, че ако сега откажем да видим истината, разнопосочните пътеки пак ще ни застигнат, но вече като противоположни.

Има уроци, които всеки трябва да научи. Не задължително сам, но без нас. Защото, както казваше бившият ми шеф, “Насила никому нищо не можеш да дадеш. Насила можеш само да вземеш.” Hint: истинските неща – истински важните, истински трайните и истински ощастливяващите те – се дават. Можеш да грабиш, впил окървавени пръсти в пулсиращото месо на емоцията, можеш даже да откъснеш най-големия къс за себе си – но това ще е пак само къс месо, не живата емоция и като всяко откъснато парче, с времето ще некротира. Разбира се, можеш да го хербаризираш в денатурирания спирт на денайла. Ако това е, което искаш. И ако ти е достатъчно…

Жизнеспособно е само това, което е свободно.

Такива неща прелитаха през главата ми днес, докато вървях по слънчевите улици сред трима човека, които, всеки по своему, белязват живота ми. И се чувствах спокойна, радостна и свободна.

Албум на годината – 2

Помните ли, когато ви разказах за албума на годината?

Е, може да не се съмнявате, че веднага поръчах. Не, не за себе си (все още), а за моята Тони, която имаше рожден ден наскоро и си дойде, за да го отпразнува тук.

В мига, в който видях поста на Никсо, вече знаех, че няма да има нищо по-подходящо за подарък. Искаше ми се да участвам някак в създаването му, дори само да викам “Ай-руп!” отстрани, защото малко неща казват “Обичам те” по-добре от нещо, което си правил с ръцете си за някого, но се въздържах да помоля Никсо да присъствам. И без това поръчката беше доста експресна, можех да си представя как дори човек с неговата толерантност и търпение няма да издържи една неориентирана Александра да му се мота из ръцете. Нищо. Следващия път.

Засега ви оставям да се насладите на още няколко кадъра на прекрасния NixoNixo® design албум, в който Тони се влюби веднага, защото на живо е още по-прекрасен, оригинален и стилен, отколкото е способна да предаде камерата.

Благодаря много, Никсо!

Номади

Този следобед ми е един такъв, тангомъглив и танцедъждовен, и макар да съм си пуснала Carlos Libedinsky, каквото и да ми свири и шепне, все се сещам първо за Париж, а после за всякакви други места.

И в главата ми става като лабиринт, всяка мисъл и спомен се гонят по свои си коридори, блъскат се и искат да излязат, някъде там – всеки път под различни слънца, по различни улици, сред думи на различни езици.

Завиждам на номадите. Всичко, което им е било важно, си е пътувало с тях – само най-важните вещи, но пък всички важни хора. Установят се някъде за известно време, а после решат, пък си тръгнат.

И си пътуват леко и бързо. Само с най-важните вещи, но пък с всички важни хора.