ОСТАВКА – ДАДЕНА!

1 година и 1 ден.

Това е знакова комбинация за мен. На няколко от най-любимите ми места съм работила точно толкова. 1 година и 1 ден.  Досега беше като прокоба, защото точно на тази кота, независимо от усилията, по независещи от участниците причини, нещата спираха да съществуват. И днес е така, но като никога е за добро. Краят, именно по зависещи и от участниците причини, е повод за радост. Макар и закъсняла с 1 година. И 1 ден.

1 година и 1 ден има още едно значение, при това съвсем не умишлено търсено – това е времето, което дели последната публикация в блога ми от тази. Тогава искахме оставката, днес я получихме. Точно година след датата, в която имаше всякакви цветове – черна нощ, бял автобус, червена кръв от разбити глави, всички нюанси на синьото по телата.  И неопределения цвят на гнева – най-ярката ми емоция от този ден преди една година. Това и си спомням главно, докато ни блъскаха и тъпчеха тогава. Толкова ме беше яд, че не можех дори да се уплаша като хората. За компенсация на родителите, които, както се оказа после, са гледали прякото предаване и животът им без съмнение се е посъкратил малко от гледката.

В нито едно мълчание няма нищо случайно, още повече когато продължи 1 година. И 1 ден. И мълчанието тук не беше – достатъчно доказателство за това е дори само фактът, че бях забравила паролата за входа. Буквално. А не е нужно да си психолог, за да знаеш защо забравянето е важно свойство на паметта. И какъв тип механизъм е.  Но няма да се впускам в анализи. И досега много по-умни хора от мен ги правеха – и вярвам, че ще продължат – и си струва да се инвестира време в четенето им. Аз само ще кажа, че колкото и да се радваме сега, баналната истина е, че голямото предизвикателство тепърва идва. Звучи като злобна ирония, но реално досега беше лесното, защото имаше един фокус и това позволяваше да се концентрира обществената енергия в правилна посока (или поне да се връща в руслото й при отклонение), въпреки всички усилия на нагли лъж(ц)и, откровени дезинформации, димни завеси, конспиративни теории, кражби, изнудвания, заплахи, шантажи, опити за компрометиране, черен пиар, изпълзяване на неназовими (не само) политически твари от първичния миазмен бульон и противоестествени обединения на тъмните сили в контра на всичко градивно.

Идва моментът, маркиран от поговорката за власите и края на Дунава. Написах ДУМнав, и макар да го поправих, то си е така. Идва времето, в което се играе една игра, в която низките и долните са много по-умели от достойните и умните, защото я играят от много години и знаят всички гнусни трикове, всяка мазна гънка, всеки вмирисан килер с резервен номер, всеки подъл разделител и противопоставител, който може да превърне доскорошни съратници за Голямата идея в смешни противници на дребно. Идва онова, което обикновено позволява впоследствие на нищожествата да ликуват и да потъркват ръце доволно с думите “Ето, видяхте ли, много шум за нищо. Пременил се Илия, погледнал се – пак у тия”. Идва едничкият лакмус, който не лъже за това колко значителна наистина е промяната, която се опитваме да случим и никакви рекапитулации на вложените ресурси няма да помогнат, ако при тегленето на чертата балансът пак се окаже мършав.

Идват избори.

И изборите, които (ще) правим всеки ден след тях.

ОСТАВКА!

Омръзна ни ни казват, че нямаме искания. Имаме. При това по-консолидирани от всякога.

Искаме ОСТАВКА. Веднага. Безусловно.

Искаме ОСТАВКА. Вече 38 дни. И няма да спрем.

Искаме ОСТАВКА. И стоим зад искането си с имената и лицата си.

Десетки хиляди имена. Не познавам всички, а ми се иска. Предай нататък, докато броим заедно отразеното в блоговете на Ан, Йовко (чийто банер откраднах за поста си), Дончо, Ани, Мишел, Лъчезар, Весела, Албена, Боян, Събина, Огнян, Крис, Росица, Красен, Тошка, Маркуча, Зори, Михаил, Васил, Митко, Костадин

… и десетките хиляди други, с които можеш да се видиш лично и на живо. Всеки ден, след 18:30, пред МС.

#ДАНСwithme: Защо нямаш оправдание

Автор на текста е Elitza Mavrodinova. Абсолютен #mustread.

Здрасти. Ти си ми приятел и те уважавам. Работили сме заедно. Съученици сме. Или пък пием бира. Или ходим заедно на спорт, все тая. Ние сме приблизително на една и съща възраст и имаме приблизително една и съща история. И ти ме уважаваш, знам. И ти се опитваш да бачкаш честно в тая държава и се дразниш, че заплатата ти не е ок и градският транспорт не идва навреме. И на Плиска пияни таксиджии убиват хора, а по едно време един психар наръга майката на една приятелка 13 пъти и после не го затвориха в лудница, щото нямаше места.

Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ми е гадно. Искрено гадно, някъде дълбоко в червата. Гадно ми е, че трябва да споря с теб. Гадно ми е, че стоиш срещу мене, поглеждаш ме с оня леко виновен поглед и ми казваш, че няма смисъл от протестите.

Следващите пак ще са същите, казваш.

Нека ти кажа и аз – не вярвам на следващите. И на предишните. На никои от тях не вярвам и аз, също като тебе. Но вярвам на себе си и на онея хора, които ме заобикалят на площада. Вярвам, че им е писнало също колкото на мен. Вярвам, че ще гласуват. И вярвам, че при следващите и по-следващите гафове те пак ще са навън. Докато онези се научат, че гафове не се допускат. И не спрат с гафовете. И това ще отнеме много време. Правим го за децата си, не за себе си. Правим го по принцип. За едно далечно утре, което няма дата. В календара го няма, разбираш ли? Не мога да ти кажа точно кога ще дойде, мога само да ти обещая да се боря за него.

Защото това е всичко, което мога да направя.

Протестът се превърна в парад, казваш.

Да, така стана. Така стана, защото ти си си у дома. Да, да, не гледай в тавана. За да успее този протест, той има нужда от развитие. Съвсем конкретно развитие при това – той има нужда от все повече хора, които да заливат улиците, за да нямат онези горе повече поводи да се правят, че не ни виждат. И понеже това развитие не му се случва, протестът прибягва до единственото развитие, което сам, без ТВОЯТА помощ, може да си осигури – парадът. Дьолакроа, Берлинската стена, фенерите… знаеш ги нещата.

Защото това е всичко, което може да направи.

Зад правителството винаги ще стоят сенчести фигури, казваш.

Факт. Зад всички правителства по света стоят сенчести фигури. Всички политици на света крадат. Но крадат така, че да остава и за хората, за здравето, труда, културата, достойнството им. Крадат с уважение, братле. И ние това искаме. Крещейки “оставка“.

Защото това е всичко, което можем да направим.

Нямате искания, казваш.

Вярно е. Вече нямаме исканиЯ, а исканЕ. И то е оставка. Защо така се получи ли? Защото всяко основателно искане, което имахме, беше отхвърлено от правителството. Помниш ли как искаме промяна в изборния кодекс? Е, Орешарката или Станишката, не помня точно кое от лицата на Янус, рече, че не можело така да викаме свършете там работата, пък после си ходете. И ако сме искали оставка, то щели сме да си караме със същия изборен кодекс. Така казаха. И ние приехме. Защото тебе те няма. И те могат да си позволят да казват, че София не е България, че сме 3000, че сме оядени, платени, ГЕРБ-ери, лумпени. И да карат социално слабите, болните, нещастните да се подписват в полза на правителството, докато назначават поредния СИК-аджия на важен пост.

Знаеш ли защо? Защото могат, братле. Ти им позволяваш. Казвам го всеки ден в лицето ти. В многото ти лица. И тогава те ме поглеждат с Оня поглед – малко виновния.

И знаеш ли какво още искам да ти кажа? Това е последният влак в България, братле, и той отива към пропаст.

И докато едни хора са се юрнали дружно да се опитват да дръпнат аварийната спирачка, ти седиш в купето и четеш вестник.

Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ме е срам, братле, срам ме е до дъното на дъното на душата ми.

Лирично отклонение: оня ден си позволих да ида на морето за уикенда. Беше ми гузно, още ми е гузно. Но не в това е въпросът. На връщане минахме покрай поля, засети със слънчогледи. Беше привечер.

Слънчогледите гледаха в земята.

Разделени заедно

Няма да говоря за поредното развитие около зомби-правителството, което е мъртво и всички го виждат, но не и то, все още. Знаете схемата – сутрин пред МС или парламента на кафе от 8:00 натам, вечер пред МС на среща с хора след 18:00. Сега играта мина в стадий “Кой ще мигне пръв” и просто трябва да надчакаме ние.

Но покрай злокобно дълбокото политическо разделемние ми прави впечатление и надигащото се съвсем лично такова. Зрели, интелигентни хора се дърлят и сарказничат до кръв, сякаш не врим в един казан. Доскорошни приятели не си говорят вече или преживяват мъчителни, кошмарни раздели. Врагът, мисля си, не е само отвън. Отвън лесно го познаваме и лесно заставаме рамо до рамо, за да го отблъснем.

“Тези дни се разделих мислено, но завинаги, с много хора, за един-двама от които много ме заболя. Време разделно, казват… Политическите различия са нещо нормално. Но тоталното разминаване в морала е неприемливо. Знам, че всъщност тази криза е възможност да се види кой какъв е, винаги е така”, ми написа скоро една близка приятелка. И се замислих, че сегашното време наистина е време за тест. И на себе си, и на другите. Филтър.

Което е хубаво, но – и да, казвам го аз, крайната във всичките си решения – навремето човек, който вече не е в живота ми, ми каза “Човек не може да надскочи себе си”. Тя имаше предвид – можеш да развиеш потенциали, но не можеш да ашладисаш там, където няма. Има хора на действието. Има хора на думите. Има и такива, които не могат да направят прехода от едното към другото, с каквито и евфемизми да маскират това. И войните между различните представители на тези способности ми се струват контрапродуктивни. “Човек или е част от проблема, или от решението” звучи добре, но не ще да е съвсем вярно. Между двете крайности има куп limbo-like позиции. И всеки има право на своята. Това не бива да ни тревожи. За мен важното не е дали мислим еднакво, а какво човекът, който изказва различна от мен позиция, прави по въпроса. И дали.

Както казах по-рано днес, аз съм си поставила за цел да не споря. Уморява, а няма никакъв смисъл – на всеки, който ми е бил важен, вече съм изяснила позицията си. Нямам какво да добавя, но пък реалността го прави всеки ден. Какво повече да говоря? Колекционирам си в мрежите линкове и изказвания, но – както с всичко, което пиша – то няма за цел да воюва с нечие убеждение. Те са моят собствен архив, за да не забравям наглостта и дебелоочието.

Едновременно с това обаче не позволявам и да ме агитират с обратното. Карам по схемата “Всекиму своето”. Но нему си, не на мен. Всеки прави избор. И живее с него. Аз съм ок с моя и не чувствам нужда да клеймя този на другите. Ако нямам предложение за решение, мисля само за гениалните думи на Пейо за всяка критика, която не е последвана от реално предложение (а и готовност да се работи за него): “Неградивната критика е като пръцкането. На теб ти олеква, на всички други само им мирише лошо”. Всеки има право да се облекчи. Никой не ви задължава да стоите наблизо.

Един роднина разказваше преди много години как е казал веднъж на свой познат “Ти не си лош човек, но с теб на разведка няма да тръгна. Ще ме предадеш”. Бях дете, но ми се запечата в главата и го помня до ден-днешен. Защото колкото и да се делим, сме заедно. Дори само защото сме в същия град. Или държава. Или планета. Заедно сме по начин, който ще надживее всичките ни различия. И тази заедност ще си отиде последна. С нас.

Всеки (ще) има поне по един човек около себе си, който няма да мисли като него. Който няма да види смисъл в това, ще ви осмее, ще ви обиди, ще ви нападне. Оставете да го направи. Може би не може другояче. Може би наистина човек не може да надскочи себе си. Особено ако не иска. Не спорете и не се ядосвайте. Ако износва търпението ви, ако подкопава основите ви, но нищо не предлага, ако не ви подкрепя и само ви уморява, просто го игнорирайте. И това няма задължително да значи, че ще обичате по-малко. Но ще се наложи да съвместите несъвместимите чувства, все към някого – роднина, приятел(и), любим(а). Повярвайте ми, ако все още не се е случило, значи просто предстои. И едновременно ще обичате някого непоколебимо и точно толкова категорично ще отхвърляте позицията му. Колкото и да сте решителни, трудно ще зачеркнете всички тях. И няма да си струва.

Затова лично за себе си се боря да не гледам на събитията толкова като на пореден разделителен, а по-скоро на сближителен маркер. Ако не достигна онази линия, за която ми разказаха по-горе и от която връщане назад явно няма, предпочитам да гледам на протеста като начин да избистря онези, с които всеки ден сме и с всеки следващ ще си ставаме все по-близки.

Да, хубаво е да си наясно с кого не можеш да идеш на разведка. Просто за мен много по-ценното е да знам с кого мога.

Мислете с главата си, не със страховете на другите

- Когато малтретирани жертви на домашно насилие обосновават търпението си спрямо насилника с “Друг може да не ме поиска” или “Каква е гаранцията, че следващият няма да е същият?”, всички избухват колко счупено и пораженческо мислене е това. Следват безкрайни анализи как обезателно жертвата, деформирана от годините насилие, просто не е способна да види нещата адекватно и спешно трябва да й се помогне. Без забавяне. Казусът е ясен и не е понятно защо изобщо би имало дискусия за това.

- Когато деца са малтеритирани от родителите си, но никой не реагира, защото “ами ако им ги вземат и ги дадат на приемни, кой знае на какво може да попаднат, пък тези все пак са си техните родители”, всички избухват как оялото се и оскотяло общество не иска да види как се злоупотребява с хора, които нямат инструментите и начините да се защитят пряко. Как е безразлично към страданието, с всички апокалиптични импликации, които това безразличие носи. Как задължително трябва да се отнемат, ама ей сега на, правата на тези родители-изверги. Без забавяне. Казусът е ясен и не е понятно защо изобщо би имало дискусия за това.

- Когато бъде малтретирано куче, но от стопанина си, така че то си е негово, ще го прави каквото си иска, всички избухват, защото е нечовешко, безбожно и защото никой няма право да малтретира друго същество, дори ако последното по силата на обстоятелствата се е оказало подопечно на насилника. Скача се с жалби от пред кметицата, та до всички международни институции. Без забавяне. Казусът е ясен и не е понятно защо изобщо би имало дискусия за това.

Напомнете това на всички, които ви казват да не правите нищо, защото нищо няма – и не можете – да промените, а пък и тези да си тръгнат, по-лоши ще дойдат. И защо не почакаме ОЩЕ малко, те може да катарзират, да се променят, да се подобрят, да им поникнат крилца и от задниците им да заизлизат дъги.

И ги поканете довечера, след 18:00ч. на Ларгото, за да се запознаят с останалите 20 000 лумпена, които отказват да бъдат измалтретирани да вярват, че нищо не могат и няма да променят. Отказват да мълчат. И отказват да бъдат жертви, без обаче да искат самите те да се превръщат в палачи. Нали разбирате, обичайното за ЛУМПЕН поведение.

И на раздяла черпя всеощеуправляващите с нещо старо, но златно: “Here’s to the crazy ones. The misfits. The rebels. The troublemakers. The round pegs in the square holes. The ones who see things differently. They’re not fond of rules. And they have no respect for the status quo. You can quote them, disagree with them, glorify or vilify them. About the only thing you can’t do is ignore them. Because they change things. They push the human race forward. And while some may see them as the crazy ones, we see genius. Because the people who are crazy enough to think they can change the world, are the ones who do.”

Guess what. We are crazy enough.

Важно е да не спираме

Казвам го в едно заглавие, защото нямам време днес дори да сваля снимките от вчера и да напиша повече. Ще го направя по-късно.

Казвам го, защото ми омръзна да отговарям – когато уважавам и обичам човека отсреща достатъчно, че да позволя да ме въвличат в подобна дискусия – защо е важно да го направим, въпреки, че не можем ей сега на, в тоя момент, да представим (всеки от нас, 15 000) готова и избистрена политическа програма, платформа, булетпойнтс с идеи, предложения и алтернативи, подредени по азбучен ред.

Защото нещата стават едно по едно.

Защото всяко нещо, което се случва, е послание – не само към смъртниците, които гоним сега, но и към тези, които ще дойдат след тях.

Защото през 1989 също имаше доста мъглява идея какво ще се случва после - ами да бяхме си останали с правешката тиква тогава? С него поне беше сигурно, нещата работеха някак си, нали – не е ли по-добре от от хаоса и неизвестността. Не беше. И сега не е.

Защото на хората в Северна Корея им е сигурно. Ох, как още са подсигурени срещу всякаква промяна и трусове. Сигурно и непоклатимо им е, като в 20+ милиона гробчета. Да, не сме “чак” така. Да чакаме ли да стане, за да се сетим, че “можеше и може би трябваше”?

Защото да, знам, че както през 1989 (и във всяка знакова година след това) неминуемо имаше хора отстрани, които само чакаха ентусиазираните наивници да свършат черната работа, за да яхнат вълната в своя и на господарите си угода, така ги има и сега. Но идеята да не правим нищо ние, щото кой знае кой ще се облажи, ми звучи като перфидна версия на шопското “Не е важно на мен да е добре, а на Вуте да е зле”. Лошото на това е, че в случая ние сме и Нане, и Вуте.

Защото всички тези съмнения са резултат на успешна тактика за сплашване на дъртите пачаври, които изпускат в момента последни издихания и полудявам при мисълта, че успяват дори при един човек.

Защото знам, че може и сега да не ни се получи. Ще опитваме пак, докато стане. Защото запазването на статуквото, “за да не стане по-лошо”, е все едно да знаеш, че пътят е погрешен, но да продължаваш да вървиш по него. До къде може да те доведе път, който със сигурност е погрешен?

Неработещото и зловредно статукво никога не е опция.

Мога да дам още хиляда “защото”, но на всички, които теоретизират на тема “ама то нищо не се знае; ми то от трън, та на глог; аман от екперименти, а ако и сега не ни се получи; стига сме гонили дивото” и прочие, предпочитам да дам пример. Ако ваш близък е болен от рак, който със сигурност ще го убие, но още не е в терминален стадий и му предложат химиотерапия с неприятни ефекти, ще се съгласите ли? Той да приеме ли, или да си чака кротко да умре? А ако ви кажат, че има екпериментална терапия, с неясни все още ефекти, ще дадете ли съгласие, ако това му дава шанс да оцелее? А ако има шанс тя да не сработи, какво ще кажете – я няма смисъл да пробваме дори, или – давайте каквото и да е, ако една не стане, ще пробваме, докато стане, щом диша, още има шанс – за живота му говорим!

Е, пробвайте да умножите това по 7 милиона.

За вас не знам, но аз и още поне 10 000 човека избираме да поемем риска да сбъркаме. Довечера, отново пред МС, в 18:30 ч.

Нещо е различно

“I don’t count my sit-ups; I only start counting when it starts hurting because they’re the only ones that count”. – Muhammad Ali

И аз така разсъждавах вчера.

Макар, че много се зарадвах на множеството, което се изсипа на първия ден, циничният глас в мен – имал достатъчно дълго време и поводи да говори досега – нашепваше, че първият ден не е вторият, ентусиазмът гасне лесно в мига, в който темата спре да е модерна и т.н. “Колко ще бъдем на втория ден?” – това се питах, докато отивах вчера на протеста. Мисля, че тази мисъл няма да ме пусне до последно.

Но вчера нямах повод за тревога. Първо, не е изключено да сме били даже повече. Второ, много по-шумни, категорични, с много повече деца и кучета. Разказът на Пейо е това, което има смисъл да прочетете, но искам и аз да си разкажа. Ако не ви се чете, ето галерия с няколко снимки.

има още »