… се казваше една глава от любима книга на Джералд Даръл. Тя беше и заглавието на този ден, поне за мен.

Трима човека днес, в добавка към слънцето през деня, бяха само поредното напомняне в последно време за един момент от “Тъй наречения мой живот” (ако не помните времето, в което Jared Leto беше все още само актьор, марш в леглото, toddlers :-))).

Та там един от епизодите свършваше така:

“There are so many different ways to be connected to people. There are the people you feel this unspoken connection to, even though there’s not even a word for it. There’s the people who you’ve known forever who know you in this way that other people can’t. Because they’ve seen you change. They’ve let you change.”

Това, което оставаше неизказано, беше, че тази промяна e свързана с пътя, по който всеки върви. И който – понякога или завинаги – може вече да не е вашият общ път.

И това е добро.

Защото в природата няма празни места. И ако спреш да стискаш с всички сили нещо, чието време е минало или още не е дошло в по-добрата си форма, ще дадеш пространство за дишане на други неща. И хора.

Приятели, към които си вървял с години, но едва сега си налучкал правилната пътека в лабиринта на ангажиментите, житейския опит и изпитания, през които всеки от вас е минавал през това време. Може би има неща, през които трябва да преминем, за да стигнем до някого. И той да стигне до нас. Или прекрасната ситуация – когато трети човек се превърне в свръзка, вместо в разделителна черта. “Разделяй и владей” е много ясен сигнал и заявка, и пределно категорична (и сигурна) категоризация за даден човек. “Събирай и сближавай” – още повече. Благословени сме, които сме попаднали на последните. Защото компенсират първите.

И да, понякога трябва да оставиш нещата – или хората – да вървят по пътя си. И тогава, когато не е твоят. И тогава, когато доскоро е бил. Има пътеки, по които всеки трябва да мине. Не задължително сам, но без нас. И това е добре. Защото може да не е сигурно, че в края на тези пътеки пътят ни отново ще се пресече, но е сигурно, че ако сега откажем да видим истината, разнопосочните пътеки пак ще ни застигнат, но вече като противоположни.

Има уроци, които всеки трябва да научи. Не задължително сам, но без нас. Защото, както казваше бившият ми шеф, “Насила никому нищо не можеш да дадеш. Насила можеш само да вземеш.” Hint: истинските неща – истински важните, истински трайните и истински ощастливяващите те – се дават. Можеш да грабиш, впил окървавени пръсти в пулсиращото месо на емоцията, можеш даже да откъснеш най-големия къс за себе си – но това ще е пак само къс месо, не живата емоция и като всяко откъснато парче, с времето ще некротира. Разбира се, можеш да го хербаризираш в денатурирания спирт на денайла. Ако това е, което искаш. И ако ти е достатъчно…

Жизнеспособно е само това, което е свободно.

Такива неща прелитаха през главата ми днес, докато вървях по слънчевите улици сред трима човека, които, всеки по своему, белязват живота ми. И се чувствах спокойна, радостна и свободна.